гр.д.№4/07 по описа на лекс.бг-Вирт.делов.

[uvella]

Казусът е реален.
Между М. М. и "АБС"АД, на 29.02.05г. е сключен договор за лизинг на лек автомобил. Месецната лизингова вноска е 1000 лв, с падеж 15-то число на месеца. Уговорена е неустойка - 1% върху лизинговата месечна вноска за всеки календарен ден просрочие. Срок на договора 24 месеца, с право на прехвърляне на собствеността (при изправност на М.М.). При системно забавяне на плащанията ( пет месечни вноски) , лизитгодателят има право да поиска автомобила да му бъде предаден, като лизингополучателя не се освобождава от задължението си да внася месечните си вноски, до окончателното изплащане на сумата по договора.
Две от месечните вноски (всичките са по банков път) на М.М. - за м.09 и м. 10 2005г. обаче са върнати по неговата сметка от банката на лизингодателя, тъй като е променена банк.сметка на "АБС"АД. М.М. не е уведомен писмено за тази промяна. Така на практика се получава, не по вина на М.МV, забава в плащанията. Натрупват се неустойки и при последващи банкови преводи на месечни вноски - вече по новата сметка - "АБС"АД удържа първо неустойките, а остатъка е по главницата.
На 01.03.2006г. лизингодателя реализира правото си, да поиска предаването на автомобила. М.М., с пълното съзнание, че е изправен предава автомобила (с протокол)и продължава да плаща месечните вноски през следващите 12 месеца.
Договорът изтича на 01.03.2007г. М.М. е изплатил цялата сума по договора, заедно с допълнителните - уговорени - годишни данъци, автокаско, застраховки ГО и пр.
В телефонен разговор след тази дата, поисква от лизингодателя да му определят дата, час и нотариус, при който да бъде изповядано прехвърлянето на собствеността - в рамките на уговорения 30-д0невен срок от изтичането на договора. От фирмата отказват да му предадат изплатения от него автомобил, тъй като същия бил продаден вече на друго лице. Предлагат му (в телеф.резговор, не писмено) да му продадат друг автомобил втора употреба или да доплати еднократно 10000 лв за нов автомобил. М.М. не се съгласява да получи автомобил на старо - различен от този, който е изплатил.
На 01.04.07г. М.М. изпраща нотариална покана до "АБС"АД, с искане да изпълнят договореното прехвърляне на собствеността върху изплатения напълно автомобил и да му баде предаден във владение същият, като го уведомят да дата, час и място/нотариус. Предлага и алтернативно решение - да доплати за нов автомобил, при условията на първоначално сключения договор (т.е. на изплащане, а не еднократно). Посочва в поканата срок - 30 дни от получаването й, за изпълнение.
ВЪПРОСИ: 1. Посочете правното основание за образуване на дело и образувайте такова.
2. Какви доказателства ще приложите към исковата молба и какви други ще поискате от/изискате чрез съда.
3. На какви въпроси следва да отговори съдебно-икономическата експертиза, която ще поискате?
И така - казусът е ваш. Ще се включвам при нужда. После - среща и бирииииии.

[bebitor]

Ехо, казусът е интересен!
Няма ли някой по желание да предяви иск!

[dage]

като си помисля горкия човечец...

Правно основание - ЗЗД.
Доказателства - всички писмени документи и банкови извлечения.
Експертизи - ако има спор за неустойки, лихви и пр.
Петитум - сключване на сделката за индивидуално определената вещ или иск за ревандикация на основание решение на съда, с което замества договора с АБС. Третото лице, дето е добросъвестно, и то да му мисли. Най-добре е споразумение.

[airmen]

На "прима бира", считам, че ищецът следва да предяви иск за реално изпълнение с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Към исковата молба следва да се представят договорът за лизинг, банковите документи за плащане на лизинговите възнаграждения, извлечения от сметките, кореспонденцията между страните по делото. Съдебно - счетоводната експертиза е condictio sine quo non. Задача на ССЕ е ВЛ да даде заключение за датите и размера на платените лизингови възнаграждения, размера на неустойките, правилно ли лизингодателят е осчетоводил плащанията от лизингополучателя като неустойки. Ищецът може да твърди в исковата си молба, че уговорката за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. ( Според константната практика на ВКС уговорката за 1 % неустойка дневно противоречи на добрите нрави ). С оглед нищожността на неустойката може да се оспори законосъобразността на извършеното прихващане на изпълнението от лизингодателя. Определено фактът, че лизингодателят не е посочил на контрагента си новата си банкова сметка, може да се окачестви като неоказване на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, т.е. забава на кредитора по см. на чл. 95 ЗЗД. Забавата на кредитора опорочава извършеното от последния прихващане на изпълнението.

[bonbonche]

Не съм съгласна с мнението ти че неустойка за 1% уговорена между страните противоречи на добрите нрави.Виж решение №30/08.02.2007 на ВКС по т.д.№785/2006

[airmen]

Става въпрос за 1 % неустойка дневно. Обилна практика на ВКС в тази насока.

[bonbonche]

Страните по търговски договор могат свободно да уговарят начина за определяне размера на дължимата се неустойка - като глобална сума или като процент от главното задължение. Разпоредбите на чл. 86 и 92 ЗЗД имат диспозитивен характер.
Ще се радвам ако ми посочиш практика в обратния смисъл, в момента нямам възможност да търся. Въпросното решение, което ти цитирах касае точно подневна неустойка и аз напълно споделям мотивите изложени в него

[airmen]

Не можах да открия въпросното решение. Ще бъда благодарен, ако го "качите".

[ksm321]

Решение № 30 от 8.02.2007 г. на ВКС по т. д. № 785/2006 г., ТК
"Търговско и конкурентно право", бр. 3/2007 г., стр. 37
чл. 26, ал. 1,

чл. 86,


чл. 92 ЗЗД

Страните по търговски договор могат свободно да уговарят начина за определяне размера на дължимата се неустойка - като глобална сума или като процент от главното задължение. Разпоредбите на чл. 86 и 92 ЗЗД имат диспозитивен характер.
------------------------

Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" и сл. ГПК.


Образувано е по касационна жалба на Община Б. срещу решение от 10.07.2006 г. по гражд. д. № 1074/2006 г. на САС, с което е оставено в сила постановеното от БОС решение № 17 от 19.02.2006 г. по гражд. д. № 149/2005 г. С това решение, на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е прогласена нищожността на клаузата на чл. 13, ал. 1 от сключения между Община Б. и ответника ЕТ "М. - С. К.", гр. Б., приватизационен договор от 29.03.2002 г. поради противоречието й със закона и нарушаване на добрите нрави.


Касаторът твърди, че въззивното решение е необосновано и е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения срещу извода на апелативния съд, че начинът, по който е уговорена неустойката за забавено плащане на цената по приватизационния договор, противоречи на разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и нарушава добрите нрави. Счита, че клаузите на приватизационния договор защитават правата и на двете страни и че натрупаната голяма неустойка в тежест на търговеца-купувач е резултат от допуснатата от него самия забава на плащането. Поради това моли за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на предявения иск.


Ответникът - ЕТ "М. - С. К.", гр. Б. - оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмено възражение от 14.09.2006 г.


Върховният касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и доводите на страните, приема следното:


Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.


По същество жалбата е основателна.


За да потвърди решението на БОС по гражд. д. № 149/2005 г. за обявяване нищожността на чл. 13, ал. 1 от процесния приватизационен договор от 29.03.2002 г., САС е възприел изцяло съображенията на първата инстанция, а именно - че уговорката за заплащане на неустойка за забава нарушава разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД, установяваща като максимален размер на обезщетението за забава размера на законната лихва, както и че същата е в противоречие с добрите нрави, предвид обстоятелството, че в пъти надвишава законната лихва и води до нееквивалентност на престациите.


Тези изводи не могат да бъдат споделени.


На първо място, абсолютно неправилно въззивният съд е приел за недопустимо уговарянето на неустойка за забава в размер, различен от размера на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поддържането на подобно становище означава да се отрече изобщо възможността страните да уговарят неустойка за забава на парично задължение, респективно да определят размера й, което би било в противоречие с принципа за свобода на договарянето и с диспозитивния характер на нормите на чл. 86 и 92 ЗЗД. Доколкото в закона липсват конкретни предписания относно начина на определяне на неустойката, следва да се счете, че страните са свободни сами да изберат този начин - като глобална сума или като част (най-често процент) от главното задължение, както и да преценят дали плащането й да бъде еднократно или с периодично изпълнение. Ето защо не може да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД - т. е. противоречие на уговорката по чл. 13, ал. 1 от договора с императивна норма, водеща до нейната нищожност.


Не могат да бъдат споделени и изложените от въззивния съд съображения, че посочената клауза на договора нарушава добрите нрави и принципа за справедливостта, тъй като с оглед начина, по който е уговорена - подневно и без определен краен срок за начисляване, неустойката губи своя обезщетителен характер и се превръща в несъразмерна спрямо неизпълнението санкция.


На първо място, както бе посочено вече, предвид липсата на императивни законови изисквания, респективно забрани, начинът, по който страните са уговорили определянето на неустойката, не може да се разглежда като нарушаващ добрите нрави. Практиката показва, че това е начин, който все повече се предпочита от търговските субекти, защото представлява най-пълна и адекватна гаранция, че ще бъде изпълнено задължението и ще бъдат обезщетени вредите от евентуалното му неизпълнение.


На второ място, не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че размерът на уговорената неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Такава именно функция неустойката има в случаите, при които размерът й надхвърля вредите от неизпълнението. Чрез тази си функция неустойката стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията на пазарна икономика. Ето защо направеният от страните избор относно начина на определянето й не нарушава добрите нрави, нито принципа за справедливост. Още повече че в случая се касае за приватизационен договор при специални облекчени условия за купувача (без търг или конкурс и при разсрочено плащане на цената), което налага да бъде предвидена съответна защита и за продавача, каквато именно е уговорката за заплащане на неустойка в достатъчно сериозен размер. Липсват и данни по делото ответникът-купувач да е бил принуден да приеме клаузата за неустойка, което показва, че същата е резултат от съзнателния и свободен избор на страните.


Що се отнася до големия размер на неустойката, доколкото същият е в пряка зависимост от периода на забавата - т.е., от поведението на самия длъжник, то този размер, макар и да надхвърля главната престация, не налага извод за нарушение на добрите нрави.


Предвид всички изложени дотук съображения, настоящата инстанция счита, че не са налице основанията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата на чл. 13, ал. 1 от процесния договор, обосноваващи заместването й по реда на чл. 26, ал. 4 ЗЗД с императивните правила на закона. Още повече че такива изобщо не съществуват. Ето защо въззивното решение се явява неправилно поради противоречие с материалния закон и като такова следва да бъде отменено, а предявеният иск - отхвърлен като неоснователен.

[bonbonche]

Благодаря колега ksm321 , едва сега намерих време да вляза и не съм видяла молбата, касаеща решението